Вход Търсене

Българин развъжда гълъби в града на Шекспир

Георги Кралев живее и работи в Стратфорд на Ейвън. Той е известен гълъбовъд и основател на местното дружество на природолюбителите. Жоро и съпругата му са единствените пазарджиклии в града, намиращ се в графство Уоруикшър, Англия. Георги Кралев скоро ще засели първите високолетци в Стратфорд на Ейвън.

- Жоро, как се чувства един българин в непознат английски град като Стратфорд на Ейвън?

- Стратфорд е уникален. Градът на Шекспир. Бих казал, че е и градът на хармонията. Много е различен от всички български селища, включително и Пазарджик. Няма го бетона на всяка крачка. Накъдето и да погледнеш, виждаш зеленина и природа. Няма я и динамиката, в която българите потъваме и забравяме да живеем.

В едно добре подредено общество всекидневието е по-леко, хората са по-щастливи и по-добронамерени към околните. Неповторимо е усещането, когато поредният напълно непознат те поздрави на улицата с английски израз, означаващ пожелание за приятно пребиваване. Знаят, че ние със съпругата ми сме най-новите преселници, и се стараят всячески да ни покажат гостоприемството си. И още нещо, което никак не ми липсва от родината - не ми са налага да чакам опашки, за да си платя тока и водата. Давам наема на хазаина, той сам има грижата за уреждане на комуналните услуги.

Но аз, като природолюбител, най-много се наслаждавам на зеленината. Навсякъде има кътчета за отдих, в които може да се видят невероятни растителни видове. Част от тях са пренесени от Индия и се отглеждат с невероятно старание, за да им се осигури среда, която да им позволи да се развият в цялата си прелест. Наблизо до дома ни има езеро с лебеди.

Те са собственост на общината и оттам много се грижат за тях. Не е забранено обаче и на хората да ги хранят. В пазарджишкия зоокът не може, защото опасенията са да не навредят злосторници на животните, докато тук никой не си и помисля за такова нещо. Не да навредиш, а дори само да удариш животно и вече те гледат като престъпник.

Нравите и моралът са различни. Във всяка къща се гледа куче. Всеки стопанин му събира изпражненията по време на разходка и никъде не е мръсно. Всяко семейство си има и котки. Най-впечатляващо за мен обаче е желанието на местните да поставят навсякъде, където е възможно, къщички за диви птици. В магазините се продават за по десетина паунда, заредени с храна. Постоянно се купуват и монтират нови и нови.

- Преди броени дни беше отбелязана 400-годишнината от рождението на Шекспир. Имаше ли интересни и впечатляващи събития?

- Разбира се, и то много. Специално по този повод в града гостува принц Чарлз. Събитието беше много коментирано, но аз, за съжаление, го пропуснах, имах важен ангажимент. Четох само в местния вестник. Интересното за него е, че е безплатен и се раздава на всички домакинства. Всяка сутрин ти го пускат в пощата. Тук обаче сякаш всеки ден е празник. Стратфорд е туристически град и постоянно има някакви атракции, мероприятия, кипи живот. По официални данни оттук всяко лято минават по 3,5 милиона туристи. Колкото е половин България.

- Висок ли е стандартът там, по силите ли е на едно българско семейство?

- Съвсем е постижим, стига да не те мързи да работиш. Храната е много евтина. Ако трябва да направя сравнение като част от българска заплата, все едно е със 100 лева да можеш да си напазаруваш всичко необходимо за цял месец, без да се лишаваш и без да ти липсва нищо на трапезата. Скъпи са обаче пороците. Това е държавна политика. Англия не иска по улиците пияни и дрогирани и политиката в това отношение е рестриктивна. Тук няма витрини с наредени кутии цигари.

Със закон търговците са задължени да ги прибират в затворени шкафове. Като поискаш, продават ти, но не предлагат, както другата стока. Кутия цигари е от 6 паунда нагоре. Въпреки това продължавам да пуша, но много по-малко. Не само заради цената. Тук се смята за неприемливо да се пуши в помещение. Хазаите не позволяват това на квартирантите си. Всеки излиза навън да запали, а така неволно човек намалява изпушените за деня цигари. Алкохол се намира и по рафтовете на супермаркетите, но също е скъпичък.

- Лесно ли се намира работа?

- Този въпрос ме подсеща, че тук не е проблем всички на 16 навършени да работят, стига да искат. Разбира се, нещо по-леко. В ресторанти и заведения, например. Обикновено получават минималната ставка. За възрастните не е много лесно да се намери работа, особено ако не знаеш езика. Стратфорд не е промишлен град, а туристически. Където се отвори място, то е свързано с общуване с хора. Затова и английският е задължително изискване на всички работодатели.

На мен ми е доста трудно, защото познанията ми не са достатъчни. Във всяка област на Англия си има местни диалекти, сега се опитвам да усвоя този на Стратфорд. Уча постоянно. Много интересна особеност е, че работи ли човек, тук е на почит. Ако в България влезеш някъде с работни дрехи, те гледат като отрепка. При жителите на Стратфорд е обратното - отнасят се с безкрайно уважение. Много пъти ми се е налагало да влизам с униформата в магазина, а хората на опашката ми правят път и ме канят да мина пред тях. Казват: щом си така облечен, значи бързаш, зает си, даваме ти предимство.

- Ти как се реши да рискуваш сигурността на държавната работа и да емигрираш? Българите по правило се стремят към лесното.

- Лесно няма никъде. И в Пазарджик динамиката на града и на служебното всекидневие са ми дотягали, и тук няма нищо наготово. Мит е, че внедриш ли се в едно такова общество, веднага ще забогатееш. Можеш обаче да повишиш стандарта си на живот, с много труд, разбира се. В началото ми беше много трудно. Мъчеше ме и носталгия.

В родния край съм оставил всичко - родителите, близките, приятелите. Липсват ми и сега. Използвам всяка неделя, за да им се обадя по телефона и да се наприказваме надълго и нашироко. Тук никого не познавах. В Стратфорд сме единствените пазарджиклии с жена ми. Иначе има около 50-60 семейства българи, с които постепенно се запознахме и сприятелихме. Общуваме много и с емигранти от Полша. Хубави хора. Събираме се в компании, веселим се, разхождаме се, вече имам приятелска среда и тук.

- Когато се разбра в Пазарджик, че си заминал, коментарите бяха: щом и държавните служители тръгнаха да бягат, докъде сме я докарали? Толкова ли е зле наистина?

- Да, може да се каже. При мен това не беше водещ мотив. Нищо материално не ми е липсвало в Пазарджик и в работата. И всъщност аз не съм я зарязал, пуснал съм неплатен отпуск с намерение да се върна, поддържам връзка с колегите. По-скоро исках да видя свят, да поживея другаде, да разбера къде наистина ми е мястото. Още не съм намерил този отговор, но има голяма вероятност да се върна. Вече открих "десетте разлики". Тук е по-спокойно, по-приятно, радвам се на уважение, макар да съм сред непознати.

Няма ги намръщените пазарджишки минувачи, потънали в грижи. До един хората са усмихнати, поздравяват те и разбиват мита, че англичаните са студени и безсърдечни. За мен това означава много повече от материалните неща. Нямам роднини тук, а се чувствам сред свои, защото непознатите ме приемат като такъв. Това е уникално. Но все пак не е България.

- Как са уредени социалните ви права?

- Перфектно. Всичко е регламентирано с договори до последната точка. И се спазва. Ако човек остане без работа, е по-трудно. Има бюра по труда, подаваш си документи и ти търсят ново място. Но през това време почти на нищо не можеш да разчиташ. Тежко му на който е тръгнал за помощи! Не е лесно и на прекомерно претенциозните.

Но пък работиш ли, се плаща добре. Не е истина, че българите не си помагаме зад граница. Аз си намерих място тук чрез сънародници. В Лондон пък имаме диаспора от около 60 000 души. Но въпреки това при някои малшансът си играе роля. Има и такива, които не успяват и се принуждават да се върнат в България, въпреки старанието си.

- Освен близките, какво друго ти липсва?

- Нищо. Имаме си в града и български магазин, така че все едно сме си у дома. Отворил го е наш сънародник и се старае с всичко да ни угажда. Кюфтета, кебапчета, шкембе-чорба, всякакви продукти зареждат от България. За Великден си накупихме бои за яйца, козунаци, сладки. Със собствениците също се сприятелихме.

Сутрин на тръгване за работа минавам да ги поздравя и да чуя родна реч. Липсват ми гълъбите, но съм на път и това да уредя. Вече се свързах с местни дружества на гълъбари. Само че те отглеждат пощенски. Климатът не е подходящ за високолетци, често вали, духа силно, няма условия да се тренират. Говорих обаче с хазяина и той ми позволи да си направя малък гълъбарник.

Ще си гледам малко ято, без да го тренирам. Ей така, заради общуването с птиците. Между другото, в други английски градове има гълъбовъди от нашия край и те също са си навъдили пазарджишки високолетци. От тая страст отърване няма и зад граница. Аз ще съм първият, пренесъл нашата уникална порода в Стратфорд.

И съм сигурен, че на това ще се гледа с добро око от съседите, защото, както вече казах, сред тях са на почит хората, загрижени за животните.

Автор: Дора ЦВЕТКОВА
Източник: Марица.бг

 



Дата / ОценкаИМЕ / Мнение, препоръка
08.02.2019 г.
  radko86 / Радослав Крумов 
Браво. Успех и много потомци да развъдиш.
12.10.2018 г.
  NG-Fighter / Н. Гергински 
Обичайният заподозрян! Успех Жоро !
09.10.2018 г.
  dejan demirov / Деян Демиров 
Браво! ! !




Още новини свързани с гълъбарството:

Абонамент

Абонирайте се за гълъбарския информационен бюлетин и получавайте всички новини по e-mail.

Електронна покана

Поканете свой приятел като напишете e-mail адреса му: